ПАЯЖИНА
В най-тъмния ъгъл на моята стая,
където не стигат лъчи
и никой където не гледа,
натам не отправя очи.
в тоз кът, и от Бога забравен,
е стаена прекрасна дантела -
мъничка, крехка и бяла -
сякаш от облаци взела
на свойте къдрици ефира,
лекотата на нишките бели,
в които понякога сбира
душици, тъй кратко живели.
Във тази данетла сребриста,
заплитана дълго в следобеден час,
от нечии тънички пръсти, чевръсти,
откривам зарадвана аз
от лъч сребролунен парченце,
от ден януарски следа
и тъжната песен на струна,
на нощ черноморска вкуса.
И виждам, където навярно
хората виждат просто една
паяжина - сива и грозна,
от нечия обич следа.
